mercoledì 8 giugno 2016

8 . РАБОТА В СЕМЕЙСТВОТО


 8 .    РАБОТА  В  СЕМЕЙСТВОТО



ПЪРВИЯТ МИ СЪВЕТ КЪМ МЛАДИТЕ МАЙКИ !

Не оставайте в къщи след майчинството.Ако имате родители на пенсионна възраст,нека  застанат до вас.Може би ще наемете жена която да ви помага.Не е задължително да работите на пълен работен ден,може би няколко часа.Сега в ерата на интернет, може би има и работа от дома ви.
Разбирате ли правилно моят съвет?
Когато сте съвсем млади , когато не сте достатъчно уверени в силите си , когато детето ви е мъничко и ви се струва, че с болестта му , светът се е срутил върху вас....
РАБОТАТА ВИ ТРЯБВА ОСВЕН ЗА ДА ПОМАГАТЕ НА СЕМЕЙНИЯТ БЮДЖЕТ И ЗАТОВА ДА ВИЖДАТЕ РЕАЛНИ РЕЗУЛТАТИ ОТ ТРУДА СИ В РЕАЛНО ВРЕМЕ.
-Когато вие сте вече уверена в силите си.
-Когато психиката ви укрепне.
-Когато натрупате професионален и житейски опит.
-когато се почувствате като стоманата - твърда , но жилава.
-Може да останете в къщи или да почнете самостоятелен бизнес, който да ви дава възможност да сте повече време или цялото време у дома.
ПОВТАРЯМ , КОГАТО СТЕ  ГОТОВА !
Нашите деца особено в първите години напредват много бавно,което ни води до отчаяние,депресии,плачове,а това е най-страшният враг в семейството и любовта ни.

Удавлетворението от успеха, усмивката,ведрото настроение,безграничното търпение са нашите жалони в семейното гнездо.

Не се предаваме.Аз се научих да върша най- малко две неща на веднъж.С навлизането на памперсите дойде края на неспиращата пералня,разните чудесии в кухненското обзавеждане не са за пренебрегване.


Децата с това заболяване  генерират около себе си атмосфера на обич и съпричастност.Самите те изоставащи, ни тласкат към труд,организираност,пестеливост,доброта и търпение.Това са все фактори,които заздравяват семейството.Ние винаги сме една крачка напред в нашата семейна атмосфера.Не се плашете,не се отчайвайте.Ще имате здрави и сигурни семейства и ще постигнете повече.Не се стремете да криете проблемите от децата си.Напротив,споделяйте доброто и лошото.Водете конструктивните разгововори пред тях и искайте и тяхното мнение,от здравото и от болното дете.Те имат винаги решения, понякога по- точни и приложими от нашите.Не делете децата си.Здравите,трябва от малки да приемат реалността и да свикнат с отговорността за изоставащият си брат или сестра.Вие родителите обаче,трябва да помните,че сте длъжни да подсигурите материално възможно най- рано децата си.
Цената?
Много повече труд,разум, постоянство и пестеливост.
Да могат,децата ви да имат някаква основа на която градят своето битие, а не започват от   „А  и  Б“.
Когато вас вече ви няма , ще могат да си помагат и да се грижат един за друг.
Да,ние с болните от Детска церебрална парализа,трябва да се примирим с мисълта,че не можем да спираме да се трудим  - не защото имаме един нетрудоспособен човек в семейството,а защото и след,като нас вече ни няма,той пак няма да може да се труди.Трябва да му оставим нещо в по-вече,за да има в годините след нас.Ако имаме и други деца,те ще отделят от времето си за него,трябва да помислим и за това....Но как да успеем,в тези напрегнати и объркани времена,когато светът се върти в адският кръг на самоунищожението!
Когато търсих в интернет помощ за болката си,прочетох, че за семейства с този проблем е необходимо да си намерят наставник,който да им помага , да ги води и да не им позволява да падат духом. Това не е длъжностно лице , това е някой , който е извървял пътя си преди тях, не се е предал! 
Да имат  светъл пример!
Замислих се и открих, че това е  вярно.Дадох си сметка,че аз в същност от самото начало,когато разбрах, че дъщеря ми изостава, винаги съм имала пред себе си такъв водач.
Не бях го осъзнала.Моят наставник е прабаба ми с нейната дъщеря,сестра на дядо ми.
Всички отдаваха  изоставането на това,че е била бременна ,когато е получила известието за изчезването на мъжа  си в  първата световна война и с последвалите гладни години.Лелята  беше с много по леки отклонения и може би това бе самата истина.
Искам да анализирам разните аспекти на техният живот,защото прабаба ми свърши през живота си всичко, което на мен ми е идвало на ум.
Има разлика във времето в която е живяла тя и възможностите, които ми предоставя времето в което аз живея, има огромна разлика в състоянието на моята дъщеря и нейната, аз имам съпруг , а тя бе вдовица.
Все пак , ето как живя тя.
1.Живя 105 години, винаги  на крак, близо до дъщеря си, като до последният си ден я учеше на всичко, което трябва да знае, за да е възможно най-самостоятелна.
2.Остави и  къщичка, където да живе ,без да претиснява никого-сега в нея живее нейна внучка, изгонена от лоши роднини.
3.Остави ѝ дрехи,завивки ,посуда, всичко необходимо,за един нормален живот,които и стигнаха наистина до смъртта.
3.Остави и спестени пари,които,ако не бяха кризите и превратностите на времето,щяха да са достатъчни.
4.Така беше възпитала своите деца,така уважаваше и помагаше на всичките си деца ,внуци и правнуци,че до последният ден около дъщеря ѝ имаше някой  да се грижи за нея , много години след смъртта на прабаба ми.
5.Възпита я ,според силите и възможностите си да се труди,така, че нейната помощ беше безценна за многобройната фамилия и всички я уважаваха,въпреки недъгът и.
6.В един период от живота им - дъщеря ѝ получи предложение за брак от един вдовец.Тя ѝ разреши. Отиде на достолепна възраст да живее с тях да им помага.Никой не я разбра.Тя се мъчеше да ни обясни, че е искала да види дъщеря си щастлива.Сега си давам сметка,че това е било наистина -най добрата майчина постъпка.
7.Поръча приживе два надгробни камъка за тях двете,та да не се харчат синовете и за погребения- не че това  съм го оценила.Сигурно съм още млада.
8.Остави ни  спомена  за един светъл живот.До  последната година, когато почти не се движеше,се обличаше с бяла риза , пребрадена с бяла кърпа и закичена с цвете.Колко беше прела и тъкала,че тези ризи не свършиха.Ходеше изправена.Когато запееше петела,тя се ослушваше и казваше"Тихо ,петелът пее, ще дойде някой"Все чакаше някого.Когато пораснах -разбрах.Тя чакаше мъжът си.Никой не го беше видял мъртъв.....Знаете ли колко години го чака? Да ...63 години. Ако това не ви се струва пример ,какво ли друго да намеря, за да ми помага да вървя напред.Много искам да помогна и да ви дам моята вяра,че времето е с нас и ни помага.Нашите болни бавно но сигурно напредват, ако получават топлината и любовта на семейството.
Докато в "нормалните" семейства,родителите казват:"Ние бяхме до тук", при нас няма"до тук".Ние  трябва рано да подсигурим жилище за здравото дете или деца,или да сме в състояние навреме да помогнем за това ,но същевременно,там някъде съвсем наблизо да има жилище и за болното,така, че и когато ни няма,да сме сигурни,че има кой да се грижи за него. Трябва от най - ранна възраст да започнем и никога да не преставаме да ги учим  да се обичат и уважават.Да не пестим времето, обичта и уменията си,при възпитанието на децата ни на труд,взаимопомощ,доброта и отговорност.
НЕ БИВА ДА ДОПУСКАМЕ ЕДНА НЕПРОСТИМА ГРЕШКА.
ЗДРАВОТО ДЕТЕ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ПРИДАТЪК НА БОЛНИЯТ СИ БРАТ ИЛИ СЕСТРА.ТРЯБВА ДА СИ ВНУШИМ , ЧЕ ТЕ СА САМОСТОЯТЕЛНИ ЛИЧНОСТИ , ЧЕ ТРЯБВА ДА ИМАТ СВОЙ СОБСТВЕН КРАСИВ И НЕПОВТОРИМ ЖИВОТ !

Порасналите ни деца.Тези които могат да работят.Моята дъщеря не може,но тези които могат, трябва да се насърчават.В Италия,в болниците,се разкриват максимален брой работни места именно за хора с по - лека форма на синдрома на Даун и  ДЦП.На почти всички гишета за информаия работят такива хора,продават вестници по болничните стаи,хранят болни или работят по почистването.
Много от родителите,братята или сестрите на такива младежи,са подпомагани в развитието на собствен бизнес, в който участвуват и болните.
Става дума за дребният бизнес.
Те са много добродушни и отзивчиви.Специално в болницата съм наблюдавала,как хората искат да бъдат обслужени именно от тях.
Бих искала и в България да почнат да приемат болните от ДЦП, да ги уважават и да не ги имитират зад гърба им.Иска ми се обществото да се отвори за тях.Толкова ме боли за това, че искат да им строят къщи,където да живеят заедно.Аз искам да живеят в собствените си домове,да има на кого да викат мама и тате,кака и бате. А на тях някой с медно гласче да казва -леля или чичо.Може и да има такива общи къщи и сигурно ще ги има, но там да са прибирани,само ако не им е останал никой на този свят.

Висш  служител  заяви , че  трудно  се  намира  работа  за  здрави  младежи-как да се намери  работа и за  увредени.
Преди  много  години, когато  имах  магазин  сме  ходили  за  стока  в  Пловдив.В квартал Столипиново имаше  фабрика  от която купувахме  нишесте  и всякакви  пакетирани  подправки.Имаше цех за олекотени  завивки  и  други  дейности ,към които не сме проявили интерес.Там работеха младежи с увреждания.
В нашият малък град имаше кооперация, в която работеха такива  хора.
Този въпрос не е нов.
Щом "Бай Тошо"  го  можеше  ,защо  да не може и сега.В психиатричната клиника в нашият град  , имаше няколко  звена, които работеха на пълни  обороти.Стоката ,се ръзпродаваше,хората търсеха и кюнци,терлици,шивашка продукция....ковчези...защото и те са нужни.
Не съм съгласна, че няма работа за тези младежи,а ако за здравите ,работата е въпрос на избор,за нашите болни  изборът е лукс.За тях е въпрос на живот,Там са единствените им социални контакти.
А сега, отново за работата на нас родителите.
Ако нямате алтернатива , ако не можете да напущате дома си, нямате помощници, нямате възможност да ходите на работа ,в отделни периоди на живота ви , можете да постъпите като мен , да работите в къщи.А също , ако работите , може да работите и допълнително.
Ще изброя всичко,което аз съм работила в повече.
Ние,майките на деца,с Детска церебрална парализа ,не разполагаме с много време,не можем изцяло да се отдадем на нещо трудно и сложно,но с труд и постоянство,можем да се доказваме и да сме в крак с времето и неговите изисквания.
 Важно е каква е нашата професионална подготовка и способността ни да се приспособяваме и научаваме нови неща.
Като млад инженер,докато работеха държавните предприятия,редовно съм водила курсове за квалификация,курсове за повишаване на разряд,преподавала съм в Промишлено уцебни центрове в две предприятия.
Занимавала съм се с рационализаторска дейност.Намирах тесни места в производственият цикъл,където с малки изменениа,устроиства,или организациа на труда,да се облекчи работата на определено работно място.Разбира се това извън непосредствената ми работа.

ЗА МЕН ВСЕКИ ТРУД Е    СВЕЩЕН !
ПРИЕЛА СЪМ ГО КАТО ЧАСТ ОТ ПРОГРАМАТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО.
В най- трудните години за семейството ми и България съм правила и продавала сапун.
Шила съм на настолна шевна машина-калъвки,престилки,ританки,пласи за пазаруване,детски елечета и декоративни възглавнички,които предлагахме по магазините.Плащаха ми,когато стоката се продадеше.
Когато вече не можех да ходя на работа,открихме магазин в част от къщата в която живеем.
Когато и той спря да ни храни,започнах по-сериозна шивашка дейност.
В един период от пет години гледах пчели ,а преди това зайци.
Разбира се ,всички тези дейности в определена степен- в зависимост от случая е участвувал и моят съпруг.Но винаги на първо място е била грижата за децата и сме съобразявали времето за работа с техните нужди и изисквания.
Понякога сме се чудели как да свържем двата края в тези непредвидими и мрачни години,когато аз нямаше как да мръдна от къщи,а пък той не успяваше да намери работа.
Това съм работила аз.Вие сигурно имате страшно много идеи и дай Боже да успеете да ги реализирате.
Само така ще се чувствувате успели и щастливи,че сте в крак с мечтите си.

Споделям моят опит.
Какво да правим,когато с години имаме тежко болен в къщи.Един от семейството е най-заангаджиран.Другите помагат с каквото могат.Времето тече,а стажът за пенсия няма да бъде достигнат.Парите ...обикновенно също са малко.
Така е в семействата с болен от детска церебрална парализа,но ситуацията с болни родители или близки е идентична.

ЕТО  НЯКОИ  ОТ ВАРИАНТИТЕ , БЕЗ ДА ГИ НОМЕРИРАМ ПО РЕД

-Болният е детето ви  с Детска церебрална парализа  след 16 годишна възраст започва да получава пенсия и в зависимост от степента на увреждане се дава добавка за придружител.Разбира се се минава през ТЕЛК
-Болен родител и заболяването ще се влошава,веднага трябва да се подаде молба до ТЕЛК за да се  освидетелствува....
обикновено след дълги перипетии се дава добавка към пенсията.
И в двата случая влизат някакви средства в семейството,но стаж за заангажираният няма.
-Кандидатствате в общинската социална служба да ви назначат за личен асистент по  някоя от програмите с които работят в момента.Ако има пари ,....за известен период от време....може и да се уредите-тече ви стажа и влизат и някакви пари в къщи.
При неколкократните ми опити да ме назначат за личен асистент на дъщеря ми съм получавала винаги отказ.Може пък вие да сте късметлии.
-Самоосигурявате се сами.Ползвате част от пенсията на болния,за да си плащате здравни и социални осигуровки- по някои от вариантите които в България са  регламентирани.
Парите в къщи намаляват драстично,но пък годините  на живот,пълен с трудности се изнизват  СВЕТКАВИЧНО. НЕ ВИ ПОЖЕЛАВАМ  ДА ИЗПИТАТЕ  МОЕТО  РАЗОЧАРОВАНИЕ.
-Наемате човек ,който да върши всичко в къщи ,  а вие работите здраво-даже  на  две длъжности....за да насмогнете на харчовете.Възможно е...но ако сте в голям град,където работа  се намира.
-Развивате семеен бизнес,който ви дава възможност да оставате по- дълго с вашият болен или да се сменяте семейно.Става,това беше нашето решение за тринадесет  години.

ВНИМАНИЕ !

АКО СТЕ - 

ЧЕСТЕН,
ДОБРОДУШЕН,
ОТЗИВЧИВ,
ТРУДОЛЮБИВ,
ВСЕОТДАЕН,
ВИНАГИ ГОТОВ ДА ПОМОГНЕ,
ДОВЕРЧИВ,
СЪСТРАДАТЕЛЕН, 
ЛЮБВЕОБИЛЕН....
С ДВЕ ДУМИ...ДОБЪР ЧОВЕК...НЕ СИ  ОТВАРЯЙТЕ  МАГАЗИН !

ИЗМИСЛЕТЕ СИ ДРУГ СЕМЕЕН БИЗНЕС 

Бедна ви е фантазията , какво ви чака!

И ТУК МУ Е МЯСТОТО ДА НАПИША И ЗА НЕСПОЛУКАТА.

ДА  , МОЖЕ ДА НЕ СПОЛУЧИТЕ  ,  ДА СЕ ПРОВАЛИТЕ !

Несполуката ни  следва по петите.Върви ръка за ръка с доброто и светлото в дните ни.Необяснимо и нечакано нахлува в битието ни и не бърза да си отиде.Остава десетки години и нищо не сме в състояние да направим.Случвало ви се е,случва се и на мен.Такъв е живота.
Искам да споделя с всички,че трябва да намерим сили да се изправим.Почти винаги, несполуката идва като резултат от наши грешки,но винаги продиктувано от времето и обществото в което живеем.В този период от време аз работех денонощно.
Това продължи години.Спях в часовете от 4 до 6 сутринта,от 2 до 4 следобяд и от 22 до 1 през ноща.
Въпреки всичко нямаше светлина в тунела.Позволявах си да поспя събота или неделя,но не всяка седмица.
Не пожелавам на никого да го постигне това, защото може би от изтощение ,се греши.Не зная, дали е изпитание ,дали трябва да преодолеем непременно нещо такова,за да ни е по- леко занапред.
Години след този период оценявам, че основният фактор, в моето нещастие,са били хората, които са ме обграждали в този период от живота ми.Хора, на които съм имала доверие и съм разчитала.
И тук е мястото да кажа, че ако не живеех със светлината и слънце в очите,никога не бих могла да   издържа на 
напрежението.
Длъжни сме да устояваме, да намираме изход,да побеждаваме злото.Можем и сами.Но ако намерим точните хора до нас,всичко ще е много по -лесно !

 Изброих качествата,които не бива да имате,за да откриете магазин.Написах го искренно и с най-добри чувства към уважаемите ми читатели.
От разсъжденията , които добавих,разбрахте защо.

Ако сте отзивчив състрадателен и добър човек,започнете да работите по създаването на дневен център към вашата и съседните общини.Ако приятелките ви,които ви правят компания и са безработни са наистина добри и отзивчиви,стават първите ви колежки.Пари по програми винаги се намират.С желание постоянство и труд,сигурно ще успеете.Така,вие и приятелките ви ще имате работа.Детето ви и много други деца и младежи няма да са вечно затворени в къщи.Ще направите добро дело,което сигурно ще е най-доброто,което ще направите през живота си.
Сигурно има още много да се пише.
Оставям на вас да намерите най - верният път във вашият живот. 
-Да се трудите по възможно най - ползотворният начин.
-Да работите най- подходящата за вас работа.
-Да успеете да съградите най - добрата база за бъдещ живот на вашите деца
Пожелавам ви го от сърце !
Димка