venerdì 26 ottobre 2012

ДЕТСКА ЦЕРЕБРАЛНА ПАРАЛИЗА ЛЕСНО ЛИ Е ДА ВОДИШ ДОСТОЕН ЖИВОТ





Този постинг е отговор на последният коментар ,който получих .Ще ви разкажа, това,което ме накара, да променя живота си и е основната причина да почна да пиша в интернет.
Когато синът ми беше на 15 години,ходи на екскурзия в Италия.Беше напрвил безброй снимки.Подреди ги в албуми и те станаха част от битието ни.След казармата,беше въпрос на време,да уреди пътуването.Замина на 20 години.Още на втората седмица,разбра,че има две Италии.Втората беше -глад, мизерия,незаплатен труд,алчни и лъжливи трафиканти.Не искаше да се върне."Мамо, ела ми помогни"Как да го оставя,тръгнах на шестата седмица.Оставих дъщерята с баща си без да успея да намеря сигурна жена да я гледа.И тогава, преди шест години и сега,в България нямаме готовност да гледаме болни хора. Благодаря на моите най- близки приятелки,и едно приятелско семейство, които се редуваха да я гледат и поддържат печката,докато съпругът ми е на работа.Тя остана в България с баща си две години и половина.Не успяхме да намерим жена ,която е наистина грижовна.Имаше и друга причина.Във фирмата ни се бяха натрурали дългове, които не можех да изплатя.
Това беше време на изпитание за семейството.Четиримата бяхме на края на изтощението.Това продължи месеци.Не го пожелавам на никого .Заминах декември, юли на следващата година нищо не беше мръднало напред.Синът ми отново беше без работа,аз не бях спала месеци наред-грижех се за тежко болен,от България идваха само лоши новини.Денем и нощем мислех,какво толкова сме направили,къде сгрешихме?

Една нощ се събудих от страшен шум.Бих го описала, като шум от високоговорители на огромен площад, но толкова силно пуснати, че пращят и нищо не можеш да разбереш.Станах бързо, светнах в цялата къща ,за да видя от къде идва шума.Телевизорът беше угасен, радиото също.Излязох на вън,къщите наоколо бяха тъмни.Шумът се чуваше все така гръмко.Чудех се какво да правя,когато в главата ми мина тази мисъл"Вземи лист и пиши!"Взех химикал и едно тефтерче и в този момент шумът се превърна в гръмки, но разбираеми думи.Това, което ме удиви беше,че беше чист български език.Последните месеци говорех,пишех и даже сънувах на италиански.Българският беше за кратките телефони разговори.Гласът звучеше тържествено.Думите отчетливи и ясни.Повтори едно и също три пъти, като след последният път настъпи ,както я усетих-тържествена тишина.Дадох си сметка, че това е краят, угасих и си легнах.Чувствах се отпусната и лека.

На сутринта всичко започна нормално.Работех,пазарувах......само дето не смеех да отворя тефтера да видя какво пише.Така дойде следобеда.В малкото свободни минути си казах:"Мечка страх мен не страх" и посегнах към среднощните писания.Там три пъти беше записан един и същи израз:
:"НЕ СЪЖАЛЯВАЙ ЗА ПРЕКРАСНИЯТ СИ ЖИВОТ-ТИ ГО ЖИВЯ ДОСТОЙНО И КРАСИВО"
Това е Реших, че ми е дошъл края,но небето все пак ми е дало някаква оценка.Веднага се обадих на съпруга ми, разказах му всичко,с коментар,че май си отивам.Обадих се и на сина,на него му спестих коментара,да не го плаша.Понеже и двамата бяха шокирани,не казаха нищо,но пък после ме набираха да ме успокояват.Коментарът на мъжът ми беше шеговит:"Трай бе жена,може да е за добро"
След това всичко постепенно започна да се оправя.Дълго се питах,защо се случи това.Реших, че не е случайно.

Щом като аз съм живяла достойно и красиво, трябва да помогна и на другите да живеят така.
Това измислих и затова пиша в блог.бг

Благодаря на всички.
Вярвайте ,че сме част от вселената и с нито едно наше действие не бива да нарушаваме нейният ритъм.Тя ни дава сили да го поддържаме!


Димка