domenica 25 novembre 2012

ДЕТСКА ЦЕРЕБРАЛНА ПАРАЛИЗА МОИТЕ СЪМНЕНИЯ


Блогът е посветен на болните от  Детска церебрална парализа и  техните семейства.
Не изоставяйте децата си в домове.
Обичта в семейството е най-доброто лекарство за тях.
Пиша за,труда,силният дух, вярата,
надеждата , мъдростта и любовта,които ни трябват,за да продължим напред.
Сигурно се питате за какво се съмнявам.Не зная как да постъпя.Трудно е да преценя кое е най -доброто решение за дъщеря ми.Ще го споделя и с уважаемите ми читатели.Ние сме във времето и времето е в нас.Особенно в годините на прехода,който така и не можах да дочакам.
Дъщеря ми се опитваше да проходи  сама на около шест години.Но за наш ужас дойде епилепсията ,която върна състоянието ѝ години назад.След този етап,около десетата година,отново стигна нивото,когато беше готова да ходи самостоятелно,но пък не можеше да преодолее страха си.Въпреки огромното внимание с което я обграждахме,успя да падне два пъти,при което си счупи по- малко от двата горни предни зъби и отново спря да се опитва да ходи.
Тук искам да прокоментирам,че природата е направила така,дечицата прохождат на 10-14 месеца,когато са лекички.На десет години тежестта е доста по-голяма.След това,дойдоха годините на прехода,когато аз бях денонощно заета с работа.Единственото предимство беше,че работех в къщи и можех да я нагледам по всяко време,без да се съобразявам с когото и да било.Но това въобще не значеше,че мога да правя гимнастика,разходки и другите допълнителни занимания.По това време останахме и без помоща на нашите родители,които един по един си отиваха от този свят и грижите по тях не бяха малко.Може би като много други български семейства вървяхме по ръба на оцеляването.
Сега,когато мога да съм отново отдадена изцяло на нея,тя отново иска да ходи ...на 36 години.Повече от всякога.Зная,че ако реша да я оперирам,никой няма да ме спре,напротив,хирурзите ще ме насърчат.Въпросът е,тази интервенция би ли помогнала?
 В къщата на милостта,където работя,има една жена,която е “гост“ там. Крака са целите в белези от интервенции за разтягане на сухожилията.Тя така и не е успяла да проходи.Проблемът при нея е ,че тя умствено е добре.Мога да си представя,колко грижи са полагали близките ѝ за да я вдигнат на крака.
Това е.Всички се стремим към доброто,към щастието на децата ни.
Кой е най-добрият път?
Дали успяваме да вървим точно по него?
Благодаря,че бяхте с мен!
А може би някой,би ме посъветвал,или би споделил своят опит.
Димка

Nessun commento:

Posta un commento