Блогът е посветен на болните от Детска церебрална парализа и техните семейства.
Не изоставяйте децата си в домове.
Обичта в семейството е най-доброто лекарство за тях.
Пиша за,труда,силният дух, вярата,
надеждата , мъдростта и любовта,които ни трябват,за да продължим напред.
Днес искам да пиша за епилепсията.Не като доктор.Като майка,която преживях това.Аз не съм медицинско лице.Аз ,дъщеря ми и цялото ми семейство страдаме 36 години от лекарска грешка.От прилагане многократно на форцепс и вакум при раждането.
Към младите и бъдещи майки... никога не давайте да ви прилагат тези методи на израждане,за да не страдате като нас.
Дано са абсолютно забранени вече в родилната практика на всички страни по света.
На шестата година дъщеря ми започна да получава епилептични припадъци.
Това е един от най-мъчителните периоди в семейството.
Ще пиша за това подробно.Искам да помогна с моите разсъждения и опит на всички които имат този ужасен проблем.
Как дойде първият припадък.
Беше около 4.30 сутринта на 6 декември 1981 година.Дъщеря ми спеше до мен в леглото.Съпругът ми беше на работа в чужбина.
Изведнъж почувствах,нещо като токов удар,който премина през телата на двете.Тя спеше притисната до мен,и усетих,как телата ни се сгърчиха едновременно.Моето тяло пое само първият гърч и аз веднага светнах.Тя продължаваше да се гърчи и от устата и започна да излиза пяна,като същевременно и уринираше.
Уплахата ми беше неописуема.Никога не бях виждала това.Преживяването го бях заровила дълбоко в съзнанието си,но сега реших,че може би ,някъде по света,някой има нужда от опита ми.
Пристъпът продължи доста дълго,постепенно силата на гърчовете намаля и успокоението настъпи след около 15 минути.
Бях абсолютно неподготвена,и се бях вкаменила.
След като дъщеря ми притихна и се уверих ,че диша,тръгнах да викам линейка и да съобщавам на домашните.
И както си му е ред - злото никога не идва само,свекърът беше в болница, свекървата и аз бяхме сами с дъщеря ми.
С това завършвам този постинг.
Искам да се спра подробно на всички аспекти,които биха помогнали на братята ми по сътба.
С обич и уважение кум страданието!
Димка
Не изоставяйте децата си в домове.
Обичта в семейството е най-доброто лекарство за тях.
Пиша за,труда,силният дух, вярата,
надеждата , мъдростта и любовта,които ни трябват,за да продължим напред.
Днес искам да пиша за епилепсията.Не като доктор.Като майка,която преживях това.Аз не съм медицинско лице.Аз ,дъщеря ми и цялото ми семейство страдаме 36 години от лекарска грешка.От прилагане многократно на форцепс и вакум при раждането.
На шестата година дъщеря ми започна да получава епилептични припадъци.
Това е един от най-мъчителните периоди в семейството.
Как дойде първият припадък.
Беше около 4.30 сутринта на 6 декември 1981 година.Дъщеря ми спеше до мен в леглото.Съпругът ми беше на работа в чужбина.
Уплахата ми беше неописуема.Никога не бях виждала това.Преживяването го бях заровила дълбоко в съзнанието си,но сега реших,че може би ,някъде по света,някой има нужда от опита ми.
Пристъпът продължи доста дълго,постепенно силата на гърчовете намаля и успокоението настъпи след около 15 минути.
Бях абсолютно неподготвена,и се бях вкаменила.
След като дъщеря ми притихна и се уверих ,че диша,тръгнах да викам линейка и да съобщавам на домашните.
И както си му е ред - злото никога не идва само,свекърът беше в болница, свекървата и аз бяхме сами с дъщеря ми.
С това завършвам този постинг.
Искам да се спра подробно на всички аспекти,които биха помогнали на братята ми по сътба.
С обич и уважение кум страданието!
Димка
Nessun commento:
Posta un commento