Блогът е посветен на болните от Детска церебрална парализа и техните семейства.
Не изоставяйте децата си в домове.
Обичта в семейството е най-доброто лекарство за тях.
Пиша за,труда,силният дух, вярата,
надеждата , мъдростта и любовта,които ни трябват,за да продължим напред.
Нека помислим заедно...ние близките на
болните от детска церебрална парализа, за добро или за зло сме близо до тях.Кои
сме ние, на които се е случило това.
Ако аз бях приела предложението да нося муската на циганката,със сигурност нямаше да ми се случи това,защото щях да имам друго семейство.
Всичката по- нататъшна помощ е свързана пряко с христианските ми вярвания и с християнските ценности.
Познавам две жени и един мъж,противопоставили се на отглеждане на такова дете в домашни условия-при семейството,които си отидоха в неописуеми мъки .
Самите неща,които ми предлагаше циганката,като че ли ми приличаха на черна магия,в такъв случай си мисля,че избрах светлината.
Не съм веща в окултните науки,въпреки ,че имам определени знания,но смятам, че в общият земен и вселенски цикъл е нещо нормално,човешката душа да бъде поставена на изпитание...и може би нашето изпитание е точно това.
Ако наистина това е нашият кръст ние трябва да си го носим.
Всички хора, които познавам с моят проблем са трудолюбиви,човечни,отворени към доброто и взаимопомощта.
Познавам бегло само една жена,която е оставила детето си в дом.Не изглеждаше нито по-млада,нито по-уравновесена,нито по-спокойна в ежедневието си.
В Италия познавам семействата на всички младежи с които тя посещава дневният център.Част от тях са със увреждания,но в много по- малка степен.
Останалите са с нормални възприятия, трудолюбиви,отговорни, общителни и отворени към представяне и обсъждане на нови идеи, които биха помогнали на нашите болни.
Нека не се отчайваме,да падаме духом или непрекъснато да се вайкаме.
Живеейки с нашите деца,научаваме, че светът има нужда от светлина, доброта и хуманност и се научаваме да даряваме тези блага на обществото.
Благодаря, че бяхте с мен и прочетохте това.
С обич!
Димка
Ако аз бях приела предложението да нося муската на циганката,със сигурност нямаше да ми се случи това,защото щях да имам друго семейство.
Всичката по- нататъшна помощ е свързана пряко с христианските ми вярвания и с християнските ценности.
Познавам две жени и един мъж,противопоставили се на отглеждане на такова дете в домашни условия-при семейството,които си отидоха в неописуеми мъки .
Самите неща,които ми предлагаше циганката,като че ли ми приличаха на черна магия,в такъв случай си мисля,че избрах светлината.
Не съм веща в окултните науки,въпреки ,че имам определени знания,но смятам, че в общият земен и вселенски цикъл е нещо нормално,човешката душа да бъде поставена на изпитание...и може би нашето изпитание е точно това.
Ако наистина това е нашият кръст ние трябва да си го носим.
Всички хора, които познавам с моят проблем са трудолюбиви,човечни,отворени към доброто и взаимопомощта.
Познавам бегло само една жена,която е оставила детето си в дом.Не изглеждаше нито по-млада,нито по-уравновесена,нито по-спокойна в ежедневието си.
В Италия познавам семействата на всички младежи с които тя посещава дневният център.Част от тях са със увреждания,но в много по- малка степен.
Останалите са с нормални възприятия, трудолюбиви,отговорни, общителни и отворени към представяне и обсъждане на нови идеи, които биха помогнали на нашите болни.
Нека не се отчайваме,да падаме духом или непрекъснато да се вайкаме.
Живеейки с нашите деца,научаваме, че светът има нужда от светлина, доброта и хуманност и се научаваме да даряваме тези блага на обществото.
Благодаря, че бяхте с мен и прочетохте това.
С обич!
Димка
Nessun commento:
Posta un commento